http://iankov.blogspot.de/2009/11/blog-post_6408.html
Както се казва вълкът козината си не мени.Обединяването в името на общите каузи при българина никога не е било възможно и реално, тъй като водещият мотив за българина винаги е бил „най-строго личният”, „най-строго индивидуалният”, при което личният интерес на всеки друг индивид е бил най-жестоко пренебрегван. Самият „строго личен интерес” на българина винаги е имал изключително ниски и низки хоризонти и проявления и се е характеризирал с изключително дребнавите си и крайно незначителни по своите реални измерения „максимални” по своята същностна изява цели и стремежи. По своята същност българинът винаги е приличал на охлюв – дори и при най-безобидната ситуация, схваната като опасност, той винаги се е свивал в строго индивидуалната си черупка, изоставяйки на опасността всички други себеподобни в изчакване на благоприятното време да покаже отново рогата си вън от черупката.
Българският индивидуализъм, всъщност:
***винаги е бил и е индивидуализъм на изключително егоистичния човек, несвикнал да вижда и да се съобразява не само с това че има хора, които са нещо повече от него, но и че и другите хора са хора, и в името на своя чудовищен егоизъм е готов да не се съобразява (и практически въобще не се съобразява) с всичките възможни форми на рационализма, включително и с принципите и изискванията на икономическия рационализъм;
***е индивидуализъм на човека на изключително долните и низките инстинкти и страсти, в името на реализацията на които е готов на абсолютно всичко, независимо от неговата икономическа, морална и политическа цена;
***е индивидуализъм на човека на абсолютния егоизъм и на абсолютната ненавист към всичко друго, което се намира вън от неговата конкретна персонализация и от неговата изключително тесна социална (и най-вече семейно-битова) сфера;
***е индивидуализъм на човека, не само потопил се и отдал се изцяло във вихъра на низките инстинкти и страсти, но и посветил се изцяло на ненавистта си към всички проявни форми и степени на рационализма, особено когато той не е принадлежал на неговата персонална и социална сфера;
***е индивидуализмът на човека, приемащ като аксиома и изцяло отдаден на възгледа си за „личната си свобода” и за своето „лично естествено право” на самореализация, имаща едно-единствено измерение – стратегията не само да попречи на личната и социалната реализация на другия, но и да му нанесе максимално висока вреда. Тук, към сферата на „другия” са отнесени значително широк кръг индивиди: не само вражески настроени, а абсолютно всеки; и то не защото този „всеки” е възприеман като бъдещ и потенциален „враг”, елиминирането на който още на ранния етап на неговото проявление е една изгодна и рационална стратегия, а просто поради сатанинското желание да бъдат вършени злини по отношение на всички; често пъти това „към всички” придобива измеренията на „безогледно към всички”, включително и към най-близкия човек – съсед, брат, сестра, понякога дете и родител. Типичен израз на тази стратегия е уникалната българска фраза: „Я не сакам я да сам добре, я сакам Вуте да е зле!”[1]; при това в ролята на Вуте встъпва най-вече онзи, който е най-беззащитен и безпомощен, или понеже е най-близък (родител, дете, съпруг, съпруга, брат, сестра) и е емоционално, морално или социално, институционално добронамерено ангажиран към него, представлява най-удобната, най-лесната и най-безопасно постиганата „плячка”, предварително отказала се от съпротива на агресията.